Вървя си днес по улицата през обедната почивка и се чудя какво ми се обядва – толкова голямо разнообразие има около мен с храна,
че е трудно да се избере.
Случайно мяркам на отсрещния тротоар стикер на котка…..ииии като типична "луда" на тема животни забравям, че съм гладна и се запътвам към въпросния стикер, който се оказва, залепен на зоомагазин.
За мое „съжаление“ имаше клетки с животни и както и се очакваше забих поглед в стъклото.
Едновременно почва да ме обзема чувството на умиление при вида на животните и в същото време се сещам колко мразя да виждам подобно излагане на животни в тесни, задушни клетки.
Стоя и си аз и гледам витрината и с периферията виждам как към мен се приближава дребна женица около 40, 50 - годишна, нарамила няколко пазарски торби и найлонови плика,
със стари, изпокъсани дрехи.
Застава до мен и се втренчва в изложеното малко кученце,
порода шпиц.
Веднага ми се разваля настроението и предвиждам следващата й стъпка - да ме заговори, искайки пари.
Не че нямаше да й дам, но веднага се сещам, как съм карала с 5 лева на седмица и малко ми става неприятно….разбира се, нейната история може да е друга.
Мога само да гадая измъчената физиономия, която съм направила, когато най-после жената се обърна към мен с думите:
“Дали се грижат добре за него?“ – сочи ми тя кученцето, с най-милата и по детски чиста усмивка…..
В първия момент се усещам, че мълча като идиот, защото ме хваща неподготвена, та аз се готвех за бързо бягство….“Виждам, че няма храна в клетката, да поискаме да му дадат…“-
продължава тя, гледайки жално кученцето.
Вече осъзнала, че жената няма намерение да ми разваля деня разпознавам в нея, човек обичащ животните и веднага почвам да й симпатизирам, намерила съм си нов съмишленик….оказва се, че тя има куче и коте и много обича животните, храни и улични, които види. Разказвам й и аз, че имам две котета, като двете постигаме съгласие по въпроса, че котките са своенравни а, кучетата са най-добрият приятел на хората.
Хващам се, че се увличам в разговора и вече трябва да се връщам на работа и се подготвям да се сбогувам с въпросната персона, при което я виждам пак да отнася поглед към кученцето …..“А вие знаете ли, че те ми говорят?“, "Да, да и аз си говоря на моите котки" - бързо отговарям аз.
“Не, те ми говорят, ето сега кученцето казва, че го боли главичката."
Гробно мълчание от около минута, която ми се струва цяла вечност. Какво ми говори тази жена, до преди минута беше един приятен за разговор човек, с който споделяме общи интереси, а сега какво се оказва- „ЛУДА!" Веднага слагайки й етикета обаче, се заглеждам в нея……Та тя е толкова щастлива и усмихната, толкова позитивизъм лъха от нея, че ме обзема чувство на вина за бързата ми осъдителна оценка.
Какво не бих дала аз да мога да общувам с животните на друго ниво….Да, жената очевидно има свой въображаем свят, но нима не е прекрасен…и колко щастлива беше тя….колко чистота и невинност имаше в думите й….та, тя беше като едно дете.
Седя и си мисля, че ми се иска нещо да направя за нея, за да й помогна….но какво? - искам да й дам пари (пари, които тя така и не ми поиска, а очевидно, от които има нужда), защото парите са най-важното, за да си щастлив, нали?
.Но за какво са й пари, тя е щастлива …тя говори с животните, тя ги обича ….тя е в своя малък свят и не иска нищо повече!
Тя няма да може да си купи никога малкото куче - шпиц, но пък ние никога няма да можем да си купим нейния свят.
В този момент се замислям, колко би било хубаво да си имаш свой собствен чист и невинен свят, в който да не си обременен от материалния такъв и се хващам как малко й завиждам на тази „луда“, говореща с кучетата жена…..защото не е ли по-добре да си малко „ненормален“ в този толкова „нормален“ свят, в който живеем, за да трупаме пари, които никога няма да ни стигнат и си мисля, дори ако ни проговори някое куче, ние дали ще му отговорим или ще се престорим, че не го чуваме, за да не ни обявят за „луди“, не дай си боже, а всъщност „лудите“ са толкова по-щастливи…..
Ц.П.